ХИЩНИЦИ

Георги Йочев

- Дядо Добри, грамотен човек си, ето ти лист и молив, сядай и пиши!… - Вярно е, в село Могила малко сме грамотните, ама моята грамотност да не ме направи кепазе за селото?… Отцеубийство е туй, шефе, не е шега работа… Пък и да ти кажа, синко, хич му нямам вяра на туй твойто правосъдие… - Пиши, пиши, дядо, всичко, което си видял и чул пиши, туй не е некролог; и хубаво, и лошо пиши – мене черно на бяло ми трябва. - Тъй, тъй, ама откъде да започна, началник? Ей тъй, като се връщам, връщам назад, от тоя род в селото добър човек не помня и не съм чул да е имало. Грамотен, грамотен, ама не съм писател. Черна е буквата, бяла е книгата; как да ги опиша тези хищници? Осемдесетгодишен съм, още стои пред очите ми Вълко, бащата на заклания Сандю… Грабна вилата и хукна да гони децата, че си късали от черешата му. Момчурляци, как да не си късат, клоните на пътя висят?… Другите бяха по-големи, избягаха. Стойчо се препъна и падна. Стигна го тоя изверг, стъпи на гърдичките на детето и опря вилата на гърлото му… Сандю беше на годините на Стойчо тогава. Тича след баща си и му крещи: “Убий го, убий го, тате!…”. Нищо уж не му направи Вълко, но детето стана и като болно пиле тръгна!… Сплаши го Вълко да бяга, а момчето полегна на тревата. Тогава се нахвърли върху него синът му и започна да го бие, а баща му гледа и се радва. Стана беше млада, разпищя се, изтича, грабна Стойчо и го донесе вкъщи. Студена вода му даде, камбучи го за уплаха, но детето и до дома си не можа да си отиде. Залежа се Стойчо, връстниците му пораснаха, войници отидоха, а Стойчо все на легло, в скута на майка си порасна… Къде ли не го водиха, лек не се намери – изсъхна момчето… Уплахи пусто, а те не се лекуват. Тогава никой не каза: “Добре, грамотен си, пиши!” “Нищо не се е случило!” – рече съдията и делото приключи. Вълко, кръчмар, парите не си знае, какво да се случи? Затуй сега гриза молива и се чудя от бащата или от сина да започна? Те, годините, ме научиха, като говоря за някого, да тръгвам от детството му и преди да кажа лошо или хубаво за него – да кажа и как е умрял. Наскоро след този случай гледам малкият Сандю; седи на дървеника и рони трохи хляб на кокошките, хваща ги една по една и ги души… извиках на баща му. Излезе Вълко, напердаши го, клъцна главите на удушените кокошки с брадвата и ги отнесе вкъщи. Сандю пак седна на дръвника и… Мили Боже, как се описва туй, което видях… Чупи си момчето хляб, топи хапката си в кокошата кръв и яде… Разказах това на даскала, а той ми рече: “Неговата глава да беше клъцнал баща му. Помълча, помълча, току се прекръсти… – Той, Добре, оня отгоре ни гледа, да не му се месим в работите…” Стори ми се, че се засрами даскалът от думите си, дете е… грехота е, ама сигурен съм, знае тежестта на туй, що издума, затуй се обърна към всевишния над нас човеците… Поотрасна малко Сандю и селото вдигна ръце от него. Ножът винаги в ръцете му. Един ден чувам прасето квичи в кочината. Помислих си, че Вълко е извикал доктора да скопяват шопара, а той Сандю да вземе да върже животното за дирека и си реже мръвка от бута. “На Коста Змията, рекъл на баща си, кракът му два пъти са го рязали и нищо му няма; и на прасето ще му мине…” Дойде време да ходи войник. В казармата, казват, оправяли всички и учели на всичко. Вятър работа е тая ука и оправа, барем за две години селото рахатяса от Сандю. Върна се от войниклъка. Вярно, научил се да свири на кларинет. Дарба. Купи му Вълко тая зурна. По цял ден ечи селото… Свири Сандю и пие ракия… Тая мома поиска, оная мома поиска, всички бягат от него. Пък и кой баща си е намразил щерката, та на Сандю Вълков за жена да я даде?… Тръгна по сватби да свири. Напълни джобовете си с пари и още повече се възгордя. Връща се от сватба пиян, влиза в кръчмата, натрупа куп пари на масата, забие ножа в средата и сяда да пие. Баща му кръчмар, драго му е, че има такъв син. Хеле си взе дърмите. Запиля се нанякъде. Близо година го нямаше. Върна се с булка. Младо, хубаво девойче; височка, тъничка и крехка като брезичка. “Бедно трябва да е момичето – рече Стана. – Виж, кожухчето й изтрито, ботушките й сигурно текат…” Донка се казваше. И как не й думаха на Донка хората да го остави, но тя никого не послуша… От любов ли, от страх ли, не го остави момичето. А и как да го остави; роди му син; коя майка си оставя детето? Толкова години живя в Могила тая женица, никой не научи откъде е. При толкова тормоз – може и да не е имала къде да отиде горката… Откъде се взе тая корава душа в туй крехко тяло, още се питаме с бабата. Имаше изглежда някой лев скътан, не ходеше да свири. Роди се Митко и пак тръгна по сватбите. Като се върне, още от пътната врата вика на баща си: “Гладна въшка си, тате!…” Вади шепа пари от джобовете и ги разпилява по двора. Влезе вкъщи и започва да бие Донка защо не излиза да събира парите… Горката женица, как да опиша теглото и тормоза и? Ходих веднъж при околийския; думах му, че туй дете расте и то ще стане същия изверг… Не било наша работа да се месим в личния живот на хората. За малко да се изтърва и да му река, че то само дето децата не ни правите, ама сега вече не ми пука… Който греши, имало затвори, сиреч махай се от главата ми, че съм махмурлия, не ме занимавай с хорските кахъри. Отиде Донка да се жалва: “Живейте в мир и разбирателство…” А тя работата от слънчев ден по-ясна; и властта се страхува от големия нож на Сандю… Сега, дядо Добре, пиши. Мене ако питаш Митко вече е осъден. Моята грамотност няма да му помогне. А вашето правосъдие, огън да го гори… Това, че ще го окачи на въжето или ще го гръмне – все тая. Вярно е, че вината на момчето е голяма, но за него лош ред не мога да напиша… Пак ще се върна малко назад; в детството на Митко: копаем с бабата в градината, а у Сандьови Донка пищи за помощ… Току изскочи Донка на двора, но тоя изверг я стигна, измъкна една дъска и започна да я налага. Вика му Стана, дано се засрами тоя звяр, а той не ще и да чуе. Митко крещи край тях, та се къса. Дете, ама току се втурна в краката на баща си, събори го на земята и майка му избяга. Сандю хвана малкия за дрешките и го захвърли като парцал на плета… за малко да се наниже на кола детето. Ей тогава посилих да прекрача плета с мотиката, но Стана ме спря. “Недей, ми рече, Добре, хищник ще убиеш, за човек ще те съдят…” И права беше Стана. Сега, като ме караш да пиша, си мисля: по-добре беше аз да му бях отсякъл главата… “Други ще се навъдят, Добре” – ми рече даскалът, като му разказах. Днеска набие жена си, утре се сбие в кръчмата… на една сватба се скарал със свекъра, че малко плащал за свирнята, вдигнал кларинета Сандю и го халосал по главата… Тежка трябва да е била тая зурна, на място останал човекът. Намерили се смекчаващи вината обстоятелства, ама за петнадесет години Донка се отърва от тормоз. Митко порасна, записа техникум… гордееше се майка му с него. “Не мяза на тоя род” – ми рече Стана един ден. Върна се Сандю от затвора и като че Донка му бе виновна. За една година я умори… тя и без това вехнеше. Левкемия, каза докторът, тя май е същата, дето за нея лек няма… Завърши Митко техникум. Хубаво, но преди да замине войник, доведе булка.. “Що ти трябваше бе, олум – думаше му Стана, – на кого ще оставиш туй хубаво булче?” Сираче било, много се обичали… Замина в казармата. Остави на баща си снаха да му шета. Докато беше жива Донка, Сандю профукваше всички пари. В къщата и мишките бяха гладни. А сега за едно късо време: цветен телевизор, автоматична пералня, килими… всеки ден мъкне по нещо. “Може пък, като овдовя, да му е дошъл умът…” – рекох един ден на бабата. Поклати глава Стана, нищо не ми каза, ни хубаво, ни лошо. Те жените са по-угадени за някои работи. Сутринта ме вика на прозореца. Гледам булчето излиза да храни кокошките. Застана насред двора, вземе в шепата си зърно от една кутия, но не го хвърля на земята да кълват, а гледа, гледа в една точка – помръдва, а те, гадинките гладни, скачат и клъвкат от ръката й… Пустата му Стана още се чудя на хитростта и… Преди десетина дни, когато стана тая беля де, гледам: Митко си идва с войнишки дрехи. Тая работа, мина ми през ума, не е на хубаво. И аз съм бил войник, преди клетва какъв е тоя домашен отпуск? Влиза вкъщи момчето, не мина четвърт час и излезе. “Млади хора, да не се любят – първо туй си помислих и погледнах към Стана. – И аз съм!…” – тя дори не се усмихна. И аз спрях, не се изказах. Седна на дръвника и оклюма глава. Като никой път, рано, рано се прибира баща му. Усети звярът! Още от пътната врата закрещя: “Като ти писа тая кучка, защо не ти каза, че ако те сваря вкъщи, ще ти отрежа главата…” – и извади големия нож. Митко седи не помръдва. Излезе Стана и се развика за помощ. На мен пък ми се искаше да извикам на момчето, че брадвата е до него… може и да съм му извикал. Да, точно така ще пиша, че съм му извикал, нека и аз да поема малко от вината. Грабна Митко брадвата, но Сандю не спира, смее се и отива срещу сина си. “Много ти треперят ръчичките, дрисльо, да не изтървеш брадвата?” Да бях по-млад, можеше и да направя нещо, но то стана за един миг. Замахна Митко и баща му се обърна да бяга, но беше късно; брадвата до сапа потъна в гърба му. Строполи се Сандю на земята… Бедното момче, да не беше посегнало втори път, можеше и да се намерят оправдателни доводи, сиреч да се размине с примката… В яростта си замахна още два пъти и главата се отдели от трупа… хвана я за косата и през плета я хвърли на улицата… - Много приказваш, малко пишеш, дядо! – прекъсна ме следователят. – Стига си плюнчил молива, ами пиши, всичко туй го напиши… Смъртна ще бъде присъдата, знам, но да не забравя, вместо даскала да напиша, че и на Сандю му прилича тая смърт… Какво? Казваш, че момчето се обесило? Защо тогава ме караш да пиша; само да имаш черно на бяло ли?…

Leave A Commentposted in Георги Йочев by admin

Тагове:    хищници

Източник:

От: 07:00 ч. на 20.11.2014 г.

В категория: Изкуство

Регион: Бургас

Прочитания: 272

ВАЖНИ

ИЗБРАНИ

ИНТЕРЕСНИ

 

© copyright ® 2024 iztochnik.com, собственост на insert.bg. Изработка на сайт от Valival