За Светла Гунчева и Пламен Парнарев

Стара истина е, че словото винаги е било нещо повече от изразяване на настроения, пък макар и най-съкровени; нещо повече от пресъздаване на природни картини, макар и най-очарователни; нещо повече от летопис на исторически събития и социални бури. Словото винаги е било – и е! – вълшебна вселена, достъпна за всички, но населена с избрани. А светът на поезията в тази вселена е нещо съвършено особено – територия на прекрасното, земя на порива и емоцията, свят на моралните височини и екстатичните състояния на духа. Ето какво заявява академик Антон Дончев, един от олимпийците във вселената на словото: “Фразата е пътуване” – казва той. – “Поезията е засилване и при определена скорост – издигане над земята. Летене. Прозата е разговорът, поезията – песента. Човек не пропява лесно…”

Поетичният сборник, който държиш в ръце, уважаеми читателю, също е територия на чистата емоция и също е опит за летене; нещо повече – двоен опит за съвместно летене. Защото е предприет от двама различни творци – поетесата от Бургас Светла Гунчева и поетът от Пазарджик Пламен Парнарев. Мислил съм как и защо се е формирал този тандем. Отначало реших, че, откривайки поезията си, двамата инстинктивно са стигнали до извода, че са си необходими – всеки като контрапункт на творчеството на другия. Защото контрастът позволява на стиховете им да се откроят по-ярко. След дълги часове насаме с двата ръкописа, обаче, реших, че истината е другаде – двама интелигентни и талантливи поети в един миг са почувствали, че опитът за летене ще е по-успешен, ако го направят съвместно. Защото и птиците знаят – за летене в небето са нужни две крила.

От първата книга, написана от жена у нас – стихосбирката “Българка” от Ирина Бачокирова, дъщерята на Бачо Киро Петров, омъжена за сина на Филип Тотю, излязла през 1890 г.; от  Станка Николица Спасо-Еленина, Елена Мутева, Карамфила Стефанова и Ирина Екзарх, през Багряна, Дора Габе и Яна Язова, по-късно през Блага Димитрова, Станка Пенчева, Кинка Константинова и десетки още, та до днешните неизброими жрици на Словото, българският женски стихопис има една обща черта – това е агресивна поезия, станала причина дори да се роди определението “яростен лиризъм”. Стиховете на Светла Гунчева не правят изключение – те са ясни, изчистени, понякога с директни внушения, със стремеж за придържане към по-строгите силаботоники, но на места с едно аристократично пренебрежение към римните форми. Тези стихове са драматични – с драматизма по-скоро на вътрешните състояния, отколкото на сюжетното развитие. Слогът е полифоничен, многопланов, ясно личи експресията на душевните преживявания, метафората не е толкова структурообразуващ елемент, колкото гледна точка и позиция. И още нещо – в творчеството й няма неудобни теми,  забранени територии, в които душата се разсъблича насаме, няма “зони на здрача”.

Точно обратното – поетичното присъствие на Пламен Парнарев е изцяло в “зоната на здрача”. Стиховете му са твърде далеч от класическия канон, подчертан верлибър, до краен предел наситени с метафори и образи, изпълнени в дълбоко сфумато. Това е поезия крехка до инфантилност, своеобразни “картини с думи”, рисувани с дебело наслагване на цветовете, и от това – пастьозни и ярки. Прочитът им е разходка в един пъстър, само негов свят, наситен с много мълчания. Отличителната им особеност е силната фрагментираност на словото – до витражност, при която всяка частица свети; до мозаечност, при която всяка люспа смалта стои отделно и само изтеглянето на разстояние назад позволява да се види идеята, цялостния образ.

И при двамата, обаче, поезията е пълна със сдържана страст, с много болка и надежда – едно своеобразно поетично фадо, което е изповед и още нещо. Защото фадото /от латинското fatum/ е не просто градската музика на Лисабон и начин да се изкаже човешката участ, но и средство да се намери инструмент за съпротива, за спасение. За разлика от фламенкото или тангото, тук страстта-съдба не е по-малко трагична или драматична, но е омекотена от носталгията, от нежността на копнежа, като овладяна от мъдрост мъка. Това е колкото непреодолимата тъга, толкова и любовното влечение, колкото разочарование от действителността, толкова и жаждата по далечината. Или сладостният спомен, присвиването на сърцето от тъга и милост, но най-вече докоснато щастие, защото, което не е възможно в реалността, е възможно в музиката и в поезията. Неслучайно толкова стихове в тази книга носят в заглавията си понятието “фадо”.

Живеем във време, което органично не понася поетите и поезията. Навярно пълноводната река на днешния български самиздат е просто подсъзнателен отпор на този факт. Тук невинаги водите са бистри, дълбоки и мъдри. Но тази книга заслужава да бъде прочетена. Още много бих могъл да добавя за нея – и очевидната простота на постройката и образно-стиховата организация у двамата; и притчовитостта и индиректните културно-ерудитски внушения на  поезията им; и най-вече ясно доловимата сугестия на двама оригинални творци, която струи от всеки стих. Но никой не е казал всичко, няма да го кажа и аз. Ще отбележа само, че нарочно не цитирах нито едно стихотворение, не се позовах на нито един куплет. Просто не искам да лиша читателите от правото им на първооткриватели във вълшебната страна, в чудния свят на двама талантливи творци.

Желая им успешен полет и ведри висини в небето на Поезията!

Тагове:    двоен,    опит,    летене

Източник:

От: 21:30 ч. на 08.11.2014 г.

В категория: Изкуство

Регион: Бургас

Прочитания: 313

ВАЖНИ

ИЗБРАНИ

ИНТЕРЕСНИ

 

© copyright ® 2024 iztochnik.com, собственост на insert.bg. Изработка на сайт от Valival