ПОЕЗИЯ НА НЕЕВКЛИДОВИТЕ ПРОСТРАНСТВА

ПОЕЗИЯ НА НЕЕВКЛИДОВИТЕ ПРОСТРАНСТВА

Валентин Чернев за новата книга на Светла Гунчева “Картина от Кандински”

Тази книга не е четиво за масовия любител на поезията. Поетичното творчество винаги е било елитарно изкуство и “Картина от Кандински”, новата стихосбирка на Светла Гунчева, е потвърждение на старата истина. С нея поетесата от Бургас прави комплимент на читателите си, приемайки ги за равни по интелект и душевност, по дълбочина на възприятията и бързина на асоциациите. Прави го, “инкрустирайки” стиховете си с елементарните частици на Питър Уеър Хигс – бозоните, с картините на норвежеца Едвард Мунк, с музиката на Джовани Пиерлуйджи да Палестрина и много още. А заглавието с името на експресиониста, създател на абстрактното изкуство Василий Кандински, както и усложнената и мултиплицирана същност на неевклидовите светове и пространства, са колкото ярки метафори, толкова и подсказване, че в търсенията на Гунчева нещата не винаги са това, което изглеждат. Дори Мунк е споменат неслучайно – художникът изобразява нови форми на реалността, основани на психологически преживявания – може би ключ към стила на Гунчева. Стихове се пишат или с интелекта, или със сърцето. Творчеството на интелекта, колкото и условно да е това определение, се мотивира от познание, обременено с памет, с ерудиция, със знаци на обобщаването, с опит, в чиито недра са побрани норми на етиката и културата. Докато поезията на сърцето залага в далеч по-голяма степен на непосредствено почувстваното и изразеното, на интуицията и рефлексите на подсъзнанието. Светла Гунчева е разделила книгата си на различни смислови нива, при което дава превес ту на емоцията, ту на интелекта. Въобще стиховите пространства в нея са емоционално сгъстени, но самата книга има явно фрагментарна конструкция. А както казва Иван Гранитски, “раздвоението, разслоението на самосъзнанието на отделни, вътрешно хомогенни потоци, независимото им полифонично разгъване в пространството на творбите определя облика на всяка поезия”. Специфична е тази поезия. Ценното в нея не е картинния разказ, а подтекстовия смисъл, сгъстената визуално образност. Това е поезия асоциативна, ризоматична, развиваща се повече в широчина и дълбочина, отколкото назад и напред в личното време; това е поетика на дигресията – на отклонението, отстъплението, отдалечаването; изказът е ту шепот, бавен поток, ту сподавен вик, ридание, ту напевен наратив, пърхащо нетърпение или задъхан екстаз. В тази поезия личи вечното раздвоение – на поетесата, обитаваща делника, но генетично кодирана и мотивирана свише да служи на поезията, на небесните реяния, на образните обсебвания и магии. Освен това, при внимателно вглеждане изкушеното око лесно открива трите пласта в творчеството й – добре защитеният логически, тотално доминиращият емоционален и на особените психологически, а още по-вярно и по-точно философски размишления на авторката. Така се постига многопластово, полифонично звучащо послание – убедително и искрено. Стихосбирката впечатлява с градежа на цялостната образна система, със структурирането на стиха, с диалектиката на чувствените изгреви и залези, със стъпките, които се правят към проблемите на мирозданието. Ясно личи, че поетесата не започва всеки път на чисто, от нулата, а надгражда лиричния си образ; че мярката за обективна конкретност тук се съчетава с мярката за субективност; че е постигнат сублимат от човешко съдържание, емоционалност и смисъл. Тази книга е успешен опит за философско концептиране, респектира нейната многопластова фактура на творбите. Субективното и художественото пространство в нея се идентифицират взаимно. Обектното присъствие е изцяло асимилирано и наситено със субективни съдържания, характерът на експресията “не е себе-изразяване, а изразяване на света чрез себе си, пропускане на неговата субективност през своята” /Йордан Люцканов/. Познавам част от творчеството на Светла Гунчева. В “Картина от Кандински” тя е по-многогласна като модулации на поетичния регистър, по-различна като температура и външни симптоми на състоянията в различните си стихотворения, по-драматична като конфликтност вътре в структурата на творбите. И тук канавата на наратива са екстатичните състояния на духа, и тук преживяванията са от света на духовните абсолюти, и тук рязко се сблъскваме с взривовета на интимните мисловни енергии. Налице е едно изразително интонационно-съдържателно многообразие. И това е поезия, която иска не просто да бъде разбрана, разчетена – а настоява да бъде усетена. Тя разрежда всички сетива на съществото, иска от читателя активно, тотално съучастие в акта на вникването. В едно свое есе Борхес добавя към всички други видове поетика и ново понятие – “поетика на читателя”. Той обяснява, че всеки читател има свой личен прочит на едно и също стихотворение. При това всеки “дописва” автора на базата на собствените си преживявания, на собствения си житейски опит. Навярно и тук ще бъде така. За мен това е поезия, в която въпреки интелектуализацията на стиха явно се търси подкрепа в сетивността, в която стихотворенията кипят от асоциации, метафорични пролуки, семантични знаци и стилистични прийоми, която дефинира Гунчева като лирик без моралистическо доктринерство, без патетична назидателност. И още – поезия, която радва със своята притчовитост и директни и индиректни културно-ерудитски внушения; в която метафората и асоциацията като интерпретации засягат сферата на самото художествено мислене, не само на езика. Това е поезия на вътрешно-психологическите нюанси и драматичните, взаимно изключващи се състояния, това е и поезия на нарастващия екстаз и постоянната емоционална приповдигнатост; поезия, в която ясно личи загадъчната материя на асоциациите и метафорите. А “метафоричност” и “асоциативност”, както казва Иван Маразов, означават задълбочаване на анализа, минаване зад или под повърхността, под епидермиса, в известна степен приближаване до закономерностите на митологичното мислене. Колкото до стихосбирката на Светла Гунчева, това е книга с творби, а не просто с произведения. Разбира се, както във всяка книга, и в тази не всичко е със знак плюс. Все още тук-там са налице асоциативно-пластични “пробиви” в тъканта на наратива, създаващи някъде илюзията за условност и привидна алегоричност. На места личат елементи на схематизъм или на неовладяна докрай и още неизбистрена асоциативност. Но критиката е, която трябва да се стреми да даде, ако не обективна, то поне адекватна цялостна оценка на конкретното литературно произведение. Тя е систематично разсъждение относно качествата, поведението, въздействието и редица други характеристики на конкретния обект. А аз първо не правя оценка, а споделям собствените си впечатления от книгата като редови читател, макар и донякъде изкушен в поезията, и второ – веднага признавам, че съм дълбоко пристрастен. И от позицията на тези си пристрастия от сърце желая на поетесата и на нейната стихосбирка “на добър час” по трудния път на Поезията!

Тагове:    поезия,    неевклидовите,    пространства