СПОМЕН ЗА ПАЯКА

СПОМЕН ЗА ПАЯКА

Милчо Касъров

Вървя по „Шейново“ към „Самуил“ и на ъгъла вляво виждам нова кооперация. Всъщност нищо ново: по цялата улица, а и из целия град, новите кооперации са се сгушили една до друга, сякаш да се стоплят, но сега в миг ме спохожда стар спомен от детството – бакалницата на Паяка. Тя беше тъкмо тук, на ъгъла. И сега я виждам: невисока тухлена постройка, струпана набързо през оскъдните следвоенни години от тухли втора употреба, неизмазана и без истински покрив, сякаш очаква всеки миг да бъде надстроена. Мама ме е пратила да купя олио и аз стискам в едната си ръка бутилка от лимонада с порцеланова капачка на скоба, а в другата – смачкана двайсетлевова банкнота. Парите не бяха много и с тях Паяка щеше да ми отлее от варела с помпа колкото трябва в шишето. Не че бяхме бедни, но парите на всички не достигаха. Татко работеше, и въпреки че наскоро му бяха „взели“ малкото магазинче и го бяха направили наемен работник в „Нармаг“, мама никога не казваше, че сме бедни като например майката на Иван Шопа, защото тя беше вдовица – баща му беше убит на фронта и те живееха с войнишката му пенсия. Тъкмо да свия към вратата на бакалницата, и зървам Теню Менгиша да върви от другата страна на улицата с дълга пръчка от саз и да оглежда уличните сливови дървета. Отивам да видя какво гледа. Теню си беше измайсторил нова гепачка. Гепачката е приспособление от сцепена в края пръчка от камъш, с което уличните гамени, към които без съмнение Менгиша спадаше, крадяха или казано на жаргон гепаха от чуждите сливови дървета по някоя джанка. Менгиша обаче я беше усъвършенствал, като беше закрепил на върха на гепачката счупено бръснарско ножче, а под него – стар чорап, така че дръжката на сливата да бъде срязана и да падне в чорапа, а не в чуждия двор. Заблеял се в действията на Менгиша, съвсем забравих за олиото, докато от съседната къща не изскочи разярена жена и не ни погна. Мигом се престорих на случайно минаващо прилежно дете и се шмугнах в бакалницата. Време беше най-сетне да купя поклетото олио. Бай Паяк ме погледна любезно и попита: – Какво ще искаш, момче? – Четвърт олио – подадох му лимонаденото шише, като с едно око наблюдавах през джамлъка как Менгиша отново се прокрадва към чуждата слива, защото жената се беше прибрала. Паяка закуцука с кривите си крака, приближи до омазнено варелче, повдигнато на сандък, и задвижи буталото на помпата, пъхната в отвора на варела. От чучура потече гъста жълта течност в малката четвъртлитрова мярка. После пъхна тънка фунийка в моето шише и бавно я изсипа в него. Затвори шишето със скобата и порцелановата тапа с гумено кръгче накрая прилепна. – Осемнайсет лева – рече Паяка и аз бръкнах в джоба си за парите, но тях ги нямаше. Затърсих трескаво из джобовете си, но не ги намерих. Паяка стоеше с шишето в ръка и търпеливо ме наблюдаваше. – Изгубил съм ги – констатирах отчаяно и го загледах ужасен. Истината беше, че мене ме беше страх от този кривокрак човек. Защо го наричат Паяка? – Какво ще правим сега? Да не си забравил да вземеш парите? Стоях насред магазина и подсмърчах. – Майка ми даде двайсет лева – помня добре, но съм ги изгубил. Разплаках се, вече с глас, седнах на прага на бакалницата и бършех сълзите си с юмручета. Паяка постоя още малко с шишето в ръка, аз очаквах, че ще върне олиото обратно във варела, но той мина зад тезгяха, взе нещо оттам и закуцука към мене. – Ето ти два лева ресто. Нищо няма да казваш на майка си. – И ми подаде шишето. Грабнах го и хукнах към къщи. Вървях и отчаяно се заглеждах в краката си дано зърна някъде проклетите двайсет лева, но къде ти?… Майка ми веднага разбра, че нещо се е случило и ѝ казах истината. – Паяка е много добър човек – продума по едно време мама. – Ти не знаеш, но той е от едно близко село и дойде да живее тук заради леля ти Веска – съседката. Имали любов преди войната и щели да се женят, но той дойде от фронта с два счупени крака, натрошени от бомба. Зараснали накриво и така останал сакат. Майката и бащата на Веска обаче не го искали такъв кривокрак и тя се омъжи за друг. Тогава Паяка продал всичко на село, направи си нарочно тук наблизо бакалницата и по едно време беше станал един от най-богатите хора – в бакалницата му има и от пиле мляко. За да докаже на Веска, че макар и от село, макар и инвалид, е кадърен човек. А тя не е стъпвала в магазина му – ходи чак до бакалницата на Гевренов на „Гладстон“, но в неговата не стъпва. Ето ти двайсет лева, иди да му върнеш парите. Това са последните ни пари до края на месеца. Гледай да не ги изгубиш пак! Търчах като вятър до бакалницата на Паяка и като му дадох парите, той ме погледна изненадан. – Къде ги намери? – попита. – Ей там, зад ъгъла. А ти си… много добър човек, чичо Паяк. – Христо се казвам – кротко рече мъжът.

Вървя по „Шейново“ към ъгъла със „Самуил“ и единственото, което сега бих искал да видя, това е… Паяка. Но къде ти, оттогава са минали шейсет години!

21.09.2014 г.

Тагове:    спомен,    паяка