Монолог в 5 сутринта

И идва онзи момент от живота ти, когато лежиш свита на топка обвита в собственото си самосъжаление и омраза. Не знаеш какво ще стане с живота ти и още по-малко знаеш какво искаш от него.За момента те устройва да лежиш и да не правиш нищо, може би завинаги. Никога не си очаквала нещата да се развият толкова зле или да пропаднеш толкова. И ето го този ден в който си на дъното и това те устройва, даже искаш да потънеш с още 2 метра. Няма спасение, защото никой не може да те избави от самата теб, и сега чакаш да получиш тежки законни наркотици които да потдържат съществуването ти за момента. Не е ли прекрасно? Още по-хубав е момента в който си говориш сама толкова дълго, че решаваш да напишеш този „монолог“ за да излезе поне едно продуктивно нещо от теб. Толкова е тъжно, че чак ми е смешно. Вече караш така около година и определено ума ти започва да си играе груби малки шегички с теб. Или вече го загуби? Раните по ръцете ти говорят не за опити за самоубийство, а за това какъв мазохист си, причинявайки си душевна и физическа болка. Май наистина остана без капка мозък...