Срамувам се от себе си

На 40 години съм. Като не броим младежките любовни обвързвания, така да се каже в по-зряла възраст – от 27 години, съм имала две сериозни връзки… с женени мъже. Колкото и неприятно да звучи това за някои хора, нямам никакво намерение да се оправдавам, нито съжалявам за това, което съм направила. Тези мъже не са били самоцел за мен, просто съм ги харесвала и обичала искрено, имала съм тръпка и привличане към тях, поради което семейното им положение е последното, което ме е интересувало. Още повече, винаги те са били тези, които са правили първата крачка. Виж, сега вече се научих да не подхождам така – не е хубаво да си втора цигулка, колкото и да ти дават от любовта и времето си, все пак ангажиментите към съпругите и семействата им винаги са били на първо място. В началото ми беше забавно, но впоследствие усетих обратната страна на медала и разбрах, че този тип отношения си има своите лоши страни. Но изживените хубави моменти наистина си заслужават! Имах някакви илюзии в началото – при първата ми такава връзка, че мога да променя положението. Исках той да се разведе и да се ожени за мен. Наистина го вярвах! Това беше най-силната ми изпепеляваща връзка, защото бях лудо влюбена в този човек. Той беше всичко, за което една жена може да мечтае – привлекателен, сериозен, отговорен, с авторитет и влияние, материално стабилен. И най-важното – беше истинска опора като партньор, винаги и за всичко можеше да се разчита на него и да се очаква силна подкрепа, безкористна помощ и мъдър съвет. Затова винаги съм си мислела, че жена му е късметлийка. Такива мъже вече няма! Почти всички лежат на гърбовете на жените си и чакат някой да им каже какво да правят, без никакво чувство за опора и отговорност. Но както и да е… Връзката ми с първия женен мъж продължи пет години. Всичко приключи, когато той замина на работа в чужбина. Вярно е, че още от самото начало ми беше казал да не храня напразни илюзии, но аз все се надявах. Нищо не се получи. Сега малко ме е яд на този човек, защото въпреки всичко той си взе своето – обожаваше секса с мен, искаше ме и ме имаше и в един момент… адиос. И аз съм сгрешила със своята прекалена наивност, но всичко вече е минало и не мога да го променя. Тогава разсъждавах така, че за мен беше важно само физическото привличане и секса, нищо друго! Той беше наел един апартамент под наем и когато се разделихме, не направи нищо, за да ми го остави, да го купи – него или някакъв друг, без значение. Това най-много ме засегна. Най-накрая си дадох сметка, че е един егоист, който е мислел само за себе си. Дълго време след това не можех да погледна мъж, никой не можеше да ми подейства физически и да ме привлече за по-сериозна връзка. След като си видял ниво и класа, защото предният ми партньор наистина ги притежаваше, вече нищо не може да те впечатли. Дори в този период получих две предложения за брак, които отхвърлих, защото не изпитвах нищо към кандидатите. Не щеш ли обаче, в един момент се появи един човек, приятел на моя шеф, който ми се видя интересен. За пръв път след драматичната ми раздяла усетих привличане и се почувствах заинтригувана. Защото ми напомняше на предишния – ерудиран, привлекателен, сериозен и отговорен. Обектът на моя интерес също прояви внимание към мен и започнахме да се срещаме, пак тайно, защото и той беше женен. По същия начин нае едно жилище, което след раздялата не ми остави с оправданието, че не можел да си позволи да го купи. Но той беше много страхлив и трепереше жена му да не разбере нещо. Това беше една от причините да се разочаровам от него. Освен това имаше силно развито собственическо чувство спрямо мен и искаше непрекъснато да ме контролира – къде съм, къде отивам, защо не се обаждам, тайно от мен проверяваше телефонните ми разговори, искаше да сме заедно винаги, когато на него му е удобно и ако кажа, че не мога – правеше сцени и т.н. Силно възненавидях този човек, защото той обсеби и въздуха, който дишах, не ми даваше възможност за никакво лично пространство. Може би само първите два месеца ни беше хубаво, когато бяхме отдадени на емоцията и страстта. Сексът беше качествен и на този етап това сякаш беше достатъчно. Всичко продължи година и аз го напуснах. Заявих му, че всичко в отношенията ни вече ме отвращава и не желая да продължаваме. Той не го прие добре, около година-две ми звънеше и ме молеше да опитаме отново. Но нищо не беше в състояние да промени мнението ми, след като бях изпитала какво значи да ти отнемат личната свобода. След като се отскубнах от този човек се почувствах като отвързано куче – имах жажда само за свобода и независимост и да съм сама господар на себе си. Така открих чара на необвързаното положение. Наслаждавах се на това, че никой не ми казва какво да правя и с никого не съм длъжна да се съобразявам. Оттогава мразя да живея с партньор. За мен идеалната връзка се изразява в това партньорите да се виждат за определено време – за по няколко часа и след това да се връщат в своето лично пространство, където нямат нужда един от друг. За съжаление, с голямо закъснение си дадох сметка, че не съм помислила за дете, когато е трябвало. Но нали казват, че това е божа работа. Просто не се е случило, за огромно мое съжаление. Това, което ме смущава сега, е, че изпитвам неудобство, когато се запознавам с нови хора – на 40 години, несемейна, без деца, живея в дома на родителите си. Отскоро един колега проявява интерес към мен, той е една година по-малък. Но аз избягвам момента на взаимната ни среща – страхувам се, че ще се разочарова от мен, като разбере тези неща. Поне да имах собствено жилище, където да го поканя, а аз нямам нищо. Бих искала да потърся съвет как да продължа. Имате право да ме обвинявате и упреквате, защото може би не съм имала нужната зрялост да помисля как да подредя живота си по правилния начин, като създам семейство и възпитам деца, а не съм го направила. Самата аз не одобрявам това и го считам за пропуск, така че, ако четящите тук мислят същото, могат да си спестят критиките и упреците – те са ми известни и аз ги приемам. Имам нужда да разбера мога ли да направя нещо оттук нататък, как да постъпя с новия колега, страхувам се, а искам да общувам с нови хора… какво да направя? Наистина ли е много унизително всичко това…