Един глас “За” патриархалното семейство

2014 година върви с пълна пара и навън всичко се събужда. Първите цветя се откъсват и с усмивка и любов се подаряват на най-обичните ни хора. Празниците на пролетта са изпълнени с обич, признателност, прошка и възкресение! Колко тъжно е обаче, когато човек се усети сам, когато една къща е заключена, когато един прозорец вече не свети, когато въпреки всички усилия едно младо семейство не може да се справи и „потъва” в лапите на отчаянието.

Всеки от нас се е запитвал защо семейството вече не е ценност, защо децата се раждат след куп съображения за осигуряване на „светло бъдеще”? Егоизмът на съвремения човек го накара да търси своята самостоятелност не в обществото, а спрямо своето семейство. „Социалистическият морал”, а преди него буржоазният индивидуалистичен мироглед отрекоха голямото семейство, развивайки самолюбивия мироглед като напредничав и прогресивен. Не може „къща върху къща” ми е казвала майка, но ние имахме щастието да израснем като деца в голямо „патриархално семейство”.

Колко хубаво е да излезеш на двора и да си играеш с братовчедите, да седнете на една маса 13 души и всяка хапка да е вкусна, макар и понякога да не стига сякаш! Колко лесно е да излезе едно младо семейство и да остави за малко децата на баба и дядо, а те с изпълнени от радост сърца да предадат мъдростта си неусетно на следващото поколение! Колко жалки сме, когато се караме със „старите”, поради своя егоизъм и поради липсата на търпение, бидейки атеисти и слепи за основните постулати на християнския морал!

Божията заповед с единствено обещание - „Почитай баща си и майка си, за да ти е добре и да живееш дълго на земята” ни показва простичко и ясно, че щастието на земята в семейния живот не може да бъде пълно без тази почит. А християнската етика стига и по-далеч като казва, че и родителите не бива да унижават децата си, за да не падат те духом.

Според мен голямото семейство, в което няколко поколения живеят заедно е разковничето за стабилност, морал и сигурност в бъдещето на всеки един от нас. В училището ни учеха, че патриархалното семейство е отживелица и няма как няколко поколения да живеят заедно, поради бурното развитие на обществото и разликата в светогледите. Но...! Нима вечер, когато се приберем уморени у дома, не е прекрасно да заварим топла стая, аромат на сготвено, глъчка на играещи деца? Да седнем не само по празниците с нашите родители и деца на една трапеза; празниците да не са изпразнени от смисъл поводи за преяждане и препиване, а едно светло, запомящо се събитие. Всеки от нас е изпитвал нуждата от семейството си в най-важните моменти на живота си и малцина са тези, които са се справили сами и то най-често с цената на болезнени усилия.

Колко нелепо е да се роди човек, а на неговото кръщение да има 2-3 човека, тъй като другите не им е до това! Колко страшно е да се виждаш с роднините си само на сватби (рядко) или на погребения (най-често)!

Всеки от нас може да посмири своето „Аз” не заради другите, а защото най-често в нас е причината за конфликтите. Да казваш „простено-прости” не само на Сирни Заговезни (Прошка) на близките си, да се помиряваш с тях за жалки и нелепи житейски крамоли, да споделяш живота си с тях и да получаваш онази пълнота, която е част от щастието, е именно разковничето за пълноценен живот.

Голямото семейство не е предпоставка за бедност и недоимък, а напротив – на спокойствие и взаимопомощ, чрез които се постига пълноценен живот. Този насаден в съзнанието ни предразсъдък за невъзможното съжителство на различните поколения е причината за бягството ни към самотата.

Нима с цялото съзвездие от възможности за „споделяне” на живота ни, ние не се усещаме неразбрани и все по-самотни? Нима тъпчейки се на обилната трапеза изпитваме щастие, когато тя не е споделена? Нима огромните ни жилища имат смисъл, когато в тях се „гонят духовете”?

Не... Ние се лъжем, че сме щастливи, когато живеем „своя живот” и никой не ни се меси! Ние сме слаби, когато нямаме опората на голямото и задружно семейство. Макар многото приятели да са някаква опора, животът много често ги разпилява. Но „кръвта вода не става” – много вярна и доказала се поговорка!

Българското общество днес изпитва именно резултатите на „егоистичната самостоятелност”: „Безродните хора”, умиращите в самота старци, страдащите без помощ болни, изоставените деца, разните „аутсайдери” и дори хората със семейства, но несмогващи да вървят в крак с битието.

Нека всеки от нас се обърне назад в живота си досега и честно да си признае кога е бил щастлив истински... Едва ли е бил сам тогава?! Едва ли е било празник без голямото събрано семейство или приятели, едва ли е бил излет сам сред природата, едва ли е бил щастлив „САМ”!

Когато в гимназията целият клас обсъждаше „Гераците” на Елин Пелин и отричаше патриархалното семейство като отживелица, се намери един човек, който да мечтае за неговото „възкресяване” и гласно да не се съгласи с останалите... Това бях аз!

Тагове:    един,    глас,    патриархалното,    семейство