НА “КУФАРНА” ТЪРГОВИЯ В ОДЕСА ПО ТОШОВО ВРЕМЕ

НА „КУФАРНА” ТЪРГОВИЯ В ОДЕСА ПО ТОШОВО ВРЕМЕ

В ранната пролет на 1969 г., както се разхождахме с жена ми по ул. „Първи май” (днес „Александровска”), прочетохме една обява, че организират екскурзия до Одеса с кораб „Георги Димитров”. Не беше много скъпа, имахме толкова пари, събрани вече като лекари стажанти, а бяхме чували чудесии за „куфарната” търговия в Одеса и затова колко евтина е техниката там. Един хубав телевизор струвал около 100 рубли, а тук бяха над 300 и се купуваха само с връзки. А ние вкъщи нямахме телевизор. В махалата само няколко семейства можеха да се похвалят с такава придобивка. Лошото беше, че ни обменяха само по 30 лева. Но затова пък негласно бе разрешена куфарната търговия. В братската съветска страна с огромен успех се търсеха всякакви дрешки, особено онези, които бяха по-така… Тамошната конфекция била направо за оплакване – продукцията ѝ била банална и с ниско качество. Нашата се харчела и то на цени пет-шест пъти по-високи от тези у нас. Решихме да вложим оскъдните си спестявания в една екскурзия. Купихме с връзки десетина броя мрежени фланелки, които бяха много на мода и тук. Купихме и десетина други блузки, няколко по-шарени рокли от изкуствена коприна и други подобни. В Одеса много ценели всички дрехи от изкуствени материи – памука считали за боклук. Дадоха някой лев и родителите ми и скоро стаята ни заприлича на амбулантна сергия. Доста неща се събраха – дали щяха да ги пуснат през митницата? Митничарите си затваряли уж очите, позволяваха някоя и друга дрешка за подарък, но чак пък толкова… Казаха ни че митничарите пребърквали само багажа, а не събличали, както правеха по-късно. Проведохме няколко репетиции: облякох една върху друга десетина фланелки, а женя ми – пет-шест рокли. Станахме закръглени като бомбички, но какво пък – няма ли пълни хора по света? Така натъкмени се качваме на кораба, митничарите ни оглеждат критично и се подсмихват, а ние се потим не само от многото дрехи – добре, че времето е хладничко. Общо взето, групата мина безпроблемно. Спряха един, който носеше чувалче с дървени въглища. Митничарите бяха толкова озадачени от тази контрабанда, че се усъмниха да не е някой неизвестен химикал. Оказа се, че няколко зевзеци, колеги на екскурзианта, го метнали, че в Одеса страхотно се търсели дървените въглища. Производството им било забранено, защото пазели дърветата и природата си. Бързият анализ показал, че това си е чист кюмюр, но въпреки това го накараха да го остави на брега, за да не се излагаме пред братушките. Пътниците бяха какви ли не: имаше и млади хора като нас, и възрастни, и работници, и интелигенция, и селяни. Особено колоритна беше една двойка около четирийсетгодишни съпрузи от някакво село. Тя бе пълна, грубовата жена, а той – як и подозрителен тип. Тя била шивачка, а той – тракторист. Всички на кораба вече знаеха, че отиват в Одеса, за да купят електрическа шевна машина. Времето бе тихо, морето – спокойно, а пътуването – безпроблемно. Храната беше на ниво. Сутринта на всяка маса имаше голяма кана с кафе и панерче, пълно с гевречета, кифлички и препечени филийки. Седим на масата с жена ми и тихо закусваме. Трактористът седна на съседната маса. Дамата му още я нямаше. Ето, че се появява и тя в цветущо настроение. „Ко ше едем?” (Какво ще ядем) – пита тя, а мъжът ѝ отговаря: „На, има кифли, сипи си и кафе.” „Я кафе не ям!” – заявява категорично дамата. „Надроби го с ляп и го изъй” (надроби го с хляб и го изяж) – посъветва я мъжът ѝ. Така и стори. Мъжът по едно време извъртя стола си към мене, побутна ме по рамото и ми довери, че освен шевна машина възнамерявал да си купи и ловна пушка. „Дали е разрешено?” – усъмних се. „И да не е, ще я разглобя, ше дам на тоя, на оня по някоя част и пак ще я пренеса. Ти дъл’ нема да мош да земеш някое парче? Цевта да кажем?” „Нема да мога” – отвърнах му. – Я ше пренасям гаубица”. Жена ми се подхилва, защото разбира диалекта – и нейният род е от тракийския край. В Одеса бяха свикнали с българските кораби, които бяха еднотипни, като близнаци, наречени на най-висшите ни покойни партийни дейци и на всеки два дни ту единият, ту другият акостираше на кея и тълпа от над сто пасажера се изсипваше от тях. Всеки пренасяше по един куфар с пъстри парцалки и вече цяла Одеса, а и околностите ѝ, носеше модерно българско облекло. Това щеше да проличи особено през лятото, когато настане време да се облекат новите дрешки. Търговията с български стоки бе станала цяла индустрия в Одеса и още на кея ни причакваха мургави (и там ли има от тях бе!) прекупвачи и някои от нашите изгоряха, защото им пробутаха „кукли” – пачки със стари рубли или направо салфетки, завити отгоре с банкнота от 3 рубли. Нас ни бяха посъветвали да влизаме в шивашките ателиета и фризьорските салони и там да си вършим алъш-вериша. Съветът се оказа ценен. Още щом влязохме в първото шивашко ателие, което зърнахме на ул. „Дерибасовская”, шивачите веднага ни познаха, един от тях извика: „Миша, закрой дверь!” и Миша затвори вратата, заключи я и спусна табелката „Санитарный полдень”. Операцията бе извършена така методично, а организацията на търговията бе така добра, щото пролича, че не им е за пръв път. Вкараха ни право в кабинката за проба, съблякохме се и напъхахме в чантите си всичко, което бяхме навлекли върху себе си (първия ден още не знаехме, че руските митничари не проверяват при всяко излизане). Започна бизнесът. Пред нас на опашка чинно чакаха десетина души, предимно жени – шивачки, но и двама-трима мъже. Очите им останаха в мрежестите фланелки и аз тутакси обявих първоначална цена от 30 рубли за бройка. Скъпо им се видя и на тази цена купи само една дама. „Я моему сеточку покуплю и на сорока” (Аз на моя мрежеста фланелка ще му купя и за четирийсет – виж как ценят рускините мъжете си!). Помислиха, че ще сваля цената, но аз не го сторих – има и други клиенти, рекох. Купиха още няколко блузки, найлонови чорапи и някоя рокля. После събрах багажа и понечих да тръгна. „Ако дадеш „сеточние кофточки” (мрежените фланелки) по 25 рубли, ще ги взема всичките” – рече ми Миша. „Не, ще ги продам другаде. Знам че после ги продавате по 50”. „Давай по тридцать” – рече отчаяно Миша и взе останалите. Навън с жена ми преброихме парите. Бяха над двеста рубли, а имахме още непродадена стока. Решихме да купим първо телевизор. Влязохме в първия срещнат магазин и най-много ни хареса един неголям, но не и малък „Аганьок”. Чернобял, разбира се. Цветните едва бяха започнали да ги произвеждат, бяха големи като сандъци и струваха скъпо. Този струваше сто и няколко рубли. Купихме го веднага, а в допълнение взех и един стабилизатор за тока, че в нашата махала вечер напрежението спадаше и образът на телевизора се свивал. Проблемът бе как ще го пренесем. Тежеше поне двайсет килограма. „Нет проблема” – рече продавачката, излязохме отвън на улицата, тя махна с ръка и тутакси спря един Москвич. Не беше такси. „Петя – рече тя, – за една рубла ще закараш ли тези хора до пристанището?”. Петя се съгласи с охота. Пропуснах да отбележа, че продавачката също си купи нещо от нас – продадох ѝ го с отстъпка, заради доброто обслужване. Същото стори и шофьорът на москвича. Стоката се харчеше добре. Заключихме покупката си в каютата, хапнахме на обяд и излязохме отново на бизнес. Този път пъхнахме стоката направо в чантите си – руски митничари изобщо не се виждаха. Казаха, че се появили двамина сутринта рано, но им подарили по една бутилка бренди „Слънчев бряг” и те се оттеглили доволни. Посетихме с жена ми още няколко шивашки ателиета (във фризьорските салони беше по-неудобно: намесваха се и клиентките, някои от тях, които стояха под сешоарите, започваха да викат, че косата им ще изгори и т.н.). Така за час-два продадохме всичко и накрая искаха да купят дори сакото от новия ми тергален костюм. Не им го дадох, разбира се. (Него продадох пак в Одеса пет години по-късно, когато отново дойдох тук като лекар на друг от тези същите пасажерски кораби.) Основната покупка беше направена – всъщност ние бяхме дошли главно за телевизор. С останалите рубли купихме дребни подаръци, шоколад и бонбони – руснаците, както е известно, са големи майстори на шоколада – особено на натуралния. Кой каквото и да казва, но от „куфарната” търговия имаше голяма сметка. Някои с това си изкарваха хляба. Само че, когато някой зачестеше с пътуванията си до страната на строящия се комунизъм, ченгетата го спираха и не му издаваха разрешително – тогава задгранични паспорти нямаше – просто защото българите не пътуваха зад граница. Не им се налагаше. По повод на последното, веднъж пред един колега на татко, ортодоксален комунист, разказах следния виц от серията „Златната решетка” (всеки, който ги разправя, го очаква решетка, макар и не златна): Събрали се американецът, англичанинът и руснакът да обсъждат транспортните си проблеми. Американецът рекъл: Аз пътувам в града с малката си кола, из щата – с голямата си кола, из страната с хеликоптера си, а в чужбина със самолет”. Англичанинът казал: „Аз пътувам в града и из страната с колата си, а в чужбина – със самолет или параход.” Руснакът казал: „Аз пътувам на работа и из града с трамвай, а из страната с влак.” „А в чужбина?” – запитали го в един глас другите двама. „Ние в чужбина не ходим.” „Защо?” „Ами, не се налага”. „Е, но все пак, ако се случи нещо важно?” „Няма да се случи”. „Добре, но ако все пак се случи нещо много, много важно. Извънредно важно?” „Е, в такъв случай отиваме с танкове”. Този виц недвусмислено намекваше за нахлуването на съветските танкове първо в Унгария през 1956 г. и после в Чехословакия през 1968 г. Приятелят на татко, като чу вица, чак прехапа устни, огледа се наляво и надясно и рече с тих глас: „Този виц лежи поне десет години!” Връщаме се триумфално в Бургас, цялото семейство се събира в холчето, слагаме тържествено телевизора върху грамофонното шкафче, антената бях приготвил предварително, включваме го и като блесна една кристално чиста картина и ясен звук – сякаш гледаш през прозорец в чужда стая, само че в чернобяло. Баща ми се подхилва доволен, мама и тя се кипри до него. Жена ми сияе, аз съм на върха на щастието – имаме си вече телевизор! Похвалиха се изглежда родителите ми на комшиите и ето, че през вечер, през две, взеха да ни идват на гости „на телевизор”. Така беше тогава – не във всички къщи имаше телевизори. В началото се търпеше, но когато взеха да се заседяват до по-късно, взехме, че преместихме телевизора в нашата стая, а там не бе удобно да се застояват. Изобщо екскурзията ни до Одеса се оказа извънредно плодотворна. А, забравих – в Одеса ни заведоха организирано в прочутата с красотата си опера – току-що реставрирана. Гледахме революционната опера… „Самотна лодка се белее” по Валентин Катаев. Разкош!

Милчо Касъров

Тагове:    куфарна,    търговия,    одеса,    тошово,    време