ГОВОРЕЩИЯТ С ДЕЛФИНИ

ГОВОРЕЩИЯТ С ДЕЛФИНИ

Военните си отидоха. Най-хубавото кътче край морето до градчето вече не е заградено с бодлива тел, не само защото мародерите я изкрадоха, а защото няма вече военна база. Помня как още на младини този скалист нос привличаше любопитството ни, но достъпът до него беше невъзможен – казваха, че преди време военните дори били стреляли по двамина лодкари, изхвърлени от вълните на техния бряг, та бяха изкарали акъла на горките хорица. И ето, този бряг вече е ничий и аз, вече не в първа младост, взех плавниците и харпуна и тръгнах да го разгледам. С трепет прекрачих прага на портала, от който вече липсваше желязната врата. Огледах се наляво-надясно, но не видях жива душа. А трябваше да има все пак някой – в градчето се говореше, че бизнесмени и мутри били изкупили най-хубавите кътчета. Тръгнах към дългия кей, който белееше в далечината на фона на морето. Вървях по грапавия бетон към ниска постройка, която преграждаше пътя ми. Заобиколих я и продължих по кея, който завършваше под формата на буквата „П”. Там видях ново заграждение от висока телена мрежа и червен надпис на стената: „СЕКРЕТЕН ОБЕКТ! ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!”. Пристъпих предпазливо и с известен страх. Ако вече не беше секретен обект, да бяха изтрили поне надписа! Портата на оградата обаче зееше отворена, а на кея видях да седи мъж по бански. Тръгнах към него и тогава чух някакъв двоен електронен звук, който идваше откъм водата. Такъв странен звук не бях чувал! Какво бе това? – Здравейте! – извиках, но мъжът не се обърна, макар да седеше на двайсетина метра от мене. Във водата пред него плуваха две големи червени кълба с някакви антени отгоре. Звукът явно идваше оттам. Поколебах се. Дали пък обектът не беше наистина действащ? Но защо тогава няма охрана? За да не съжалявам, че съм бил напразно път дотук, се съблякох тихо, извадих от сака маската и плавниците, заредих харпуна и безшумно влязох в морето. Както и предполагах, водата беше бистра и дълбока. Очаквах тук да срещна морски кефал – той тъкмо такива места търси. Половин час по късно, премръзнал, и без да зърна и една риба, излязох от водата. Този път мъжът ме видя, стана и тръгна към мене. – Здравейте, какво правите тук? Петьо, ти ли си? Ти си наистина. Как дойде, че не те видях? Тук рядко идват хора – още се страхуват. Избърсах с шепа водата от лицето си и се взрях в мъжа срещу мене. Димо, моят съученик. Беше специалист по рибите. Не бях го виждал от години. Последния път го зърнах в Созопол да прави мидена ферма. – Извиках, но ти не ме чу. Димо свали от врата си някакви слушалки. – Слушах делфините. Опитвам се да разговарям с тях. – Делфини? Сега разбирам, защо не видях никаква риба. Какво правят тези делфини тук? Не знаех, че има. И как така разговаряш с тях – те не могат да говорят. – Напротив. Дори са много бъбриви, но не знаем езика им. Аз от двайсет години се занимавам с тях. Бях ихтиолог и психолог при военните. Доскоро. Сега съм без работа. Но приятелите си не мога да забравя – посочи той с жест към водата. – Затова купих сградата на бившата си изследователска лаборатория и по цял ден съм тук. Пиша книга. – За какво им е на военните да се занимават с делфини? Да не би да искат и тях да направят войници? – Искаха. В миналото са ги обучавали да поставят мини на вражески кораби. Сега обаче враговете ни станаха приятели и моята задача беше да ги отуча от това. Те обаче се привързаха към мене и продължават да идват. Много са дружелюбни. – А какви са тези червени топки във водата? И странните звуци, които издават? – Това са подводни микрофони, чрез които разговарям с делфините. А наскоро си взех специален компютър, който програмирах да разбира езика им. Искаш ли да чуеш? Димо тръгна към червените топки, подаде ми слушалките, после включи някакъв контакт. Откъм червените кълбета се появиха същите онези странни звуци, а в слушалките чух електронен глас: – Какъв е този човек с харпун? Враг или приятел? Кажи – враг или приятел? Погледнах безпомощно към Димо. Той сложи слушалките на ушите си и каза: – Спокойно, това е мой приятел. Лекар е. Лекарят спасява хората, когато са болни или са пострадали. Дали лекува делфини? – Димо погледна към мене и аз уплашен поклатих глава. В този миг един делфин изскочи от водата на метри от нас, описа красива парабола и цопна обратно. Димо продължи: – Добре, ще го попитам дали може да помогне на Симо. – Какво става? – попитах смаян. – Как е възможно делфините да говорят така смислено? Направо съм изумен! Да не е някаква шашма? – посочих червените кълбета. – Не е шашма, разбира се. Делфините наистина са много интелигентни. Особено от този вид. Питат дали можеш да помогнеш на един от тях – оплел около тялото си парагада от въдици за калкан, някои се забили в кожата му и сега страда. Влязох с акваланг под водата и се опитах да му помогна, но не мога да извадя въдиците. Трябва май да се среже кожата, но това може да направи само лекар. Ти нали си хирург? – Хирург съм, но не ветеринарен. Но ще опитам да направя нещо. Има ли още въздух в акваланга ти? А остро ножче? Изтичахме до къщата, аквалангите бяха два, пълни с достатъчно въздух. Димо ми даде и едно съвсем ново сгъваемо ножче. Нарамихме подводните дихателни апарати и скочихме във водата. Димо – напред, аз – след него. Влязохме в самата буква „П” на кея. Върху бетонната плоча лежеше млад делфин, а около него се суетяха няколко по-големи. Приближих и видях дебела найлонова корда, омотана около главата на делфина, и няколко големи въдици, забити дълбоко в кожата му. Тъканта около тях беше подута и явно възпалена. Сложих бавно длан върху нея и делфинът трепна. Погледна ме с тъжното си око, а приятелите му се скупчиха около него и сякаш го увещаваха. В един момент те повдигнаха пострадалия си другар и го съпроводиха до повърхността. Чу се шумно издишване и поемане на въздух, после той отново легна на мястото си. Извадих ножчето, хванах куката, погледнах Димо, после окото на пациента и забих острието. Делфинът трепна, а от разреза потече кръв. Дръпнах въдицата и тя изскочи. Повторих същото още четири пъти. Когато всички куки бяха извадени, размотахме кордата. На едно място обаче тя беше направила дълбок срез в тялото. Нужно бе да се зашие и лекува. Обясних със знаци на Димо. Накрая се престраших и погалих пациента си по муцуната. Той кимна с глава и ме погледна сякаш с благодарност. Изплувахме, а Димо, още не свалил апарата от гърба си, грабна слушалките и микрофона. Съпровождащите делфини плуваха наблизо, извадили глави навън. Щом разбраха, че на другия ден трябва да зашия раната, се гмурнаха обратно. – Утре ще го изкарат тук, на дървения хелинг – каза Димо – няма нужда да правиш шева под водата. А и Симо сега ще е много по-подвижен без тези куки в главата. Нашите приятели ти благодарят от сърце.

На следващата сутрин, понесъл спешното медицинско куфарче и комплект яки хирургични игли, бързахме с Димо към кея. Усетили приближаването ни (по вибрациите на бетона от стъпките ни, каза Димо), няколко делфина подадоха глави над водата. После се гмурнаха и след минута Симо, придружен от приятелите си, бавно заплува към дървената скара, плаваща над водата досами брега. Раните вероятно още го боляха, но успя да се изхвърли върху дъските. Слязох долу, почистих раната, пъхнах в нея каучуков дрен и я заших едро с няколко шева. Страхотно здрава е делфиновата кожа – като гутаперча е! Когато завърших операцията, извадих опаковка антибиотик: – Колко кила тежи според тебе този приятел? Стотина? Ето ти две капсули. Димо взе лекарството, извади от торбата една риба, пъхна капсулите в устата ѝ, и я показа на Симо. Той отвори с мъка устата си и Димо метна рибата в нея. – Утре пак ще трябва да му дадем лекарство. Поне пет-шест дни. Раната е започнала да се инфектира – рекох, – както и раните от куките. Димо взе микрофона и слушалките и каза няколко думи на делфините. Те дойдоха и помогнаха на приятелите си да се смъкне надолу по дъските, докато тялото му се потопи във водата, а главата му остана навън, за да може да диша. Малки вълнички кротко плискаха върху него. Така щеше да прекара нощта. Димо поговори още малко с делфините и си тръгнахме. Бяхме вече в къщичката и моят съученик ме канеше да пийнем по чашка, когато дочухме глъчка откъм кея. Видяхме гумена лодка и от нея да слизат неколцина мъже. – Мародерите! – извика Димо и измъкна един железен прът. – Идвай с мен! Бързо! Видях един харпун на лавицата, грабнах го и хукнах след него. Стигнахме на мястото, когато двамина с големи ножове режеха късове от тялото на Симо, а той ги гледаше с ужасени очи. Опитваше се да избяга, но не му стигаха силите. – Махайте се, вагабонти такива! – викна Димо и вдигна пръта. – Махайте се или ще ви счупя главите! Аз заредих харпуна и го насочих към тях. – К’во бе, бате – тая риба и без това ще умре. Що да не отрежем по едно парче да нахраним дицата? – обади се един, докато другите гребяха бясно с греблата. Не издържах и стрелях с харпуна по лодката. Не улучих и стрелата с тризъбец цопна на метър от нея. Скочихме при делфина. Гледката беше ужасна. От двете страни на тялото на Симо зееха огромни рани – бяха извадили и двете рибици покрай гръбнака му. Той потрепваше с плавниците си и отчаяно клатеше опашка. Мислех, че делфините не плачат но сега ясно видях как от голямото му око се стичаше сълза. Водата наоколо беше почервеняла от кръв. Приятелите му тревожно плуваха наблизо. После изведнъж се гмурнаха и полетяха към лодката на убийците. Миг по-късно те я подхвърлиха високо във въздуха и от нея с ужасени викове изпадаха четиримата мародери. После – тишина. След минута тихата водна повърхност до кея се разпука и от нея подаде глава огромен делфин. В устата си държеше моята стрела с тризъбец, която бях изстрелял. Същински Нептун – строг и достолепен! А дали не беше истинският Бог Нептун? Тогава в съзнанието ми коварно изплува стар спомен: седим с приятелите ми край палатката и дъвчем сушено делфиново филе. Продаваха го в магазините по лев килото. С бира вървеше добре. Бяха шейсетте години на миналия век. После забраниха делфинолова.

Милчо Касъров, март 2013 г.

Тагове:    говорещият,    делфини