ПИСМА

ПИСМА

„29 февруари 1968 г. …Пишеш ми, че ще се омъжваш. Не зная какво си очаквала да ти отговоря. Помниш ли, преди няколко години ти бях писал, че съм сънувал сватбата ти. И как съм плакал тогава, и как съм те търсил навсякъде, но са ми казали, че сте заминали на сватбено пътешествие… Аз страдах тогава, страдах ужасно при мисълта, че можеш да бъдеш така нежна с другиго, както беше с мен. Сега, когато това не е сън, с учудване разбирам, че не бих могъл да плача. Чувствам се уморен, уморен до смърт, ръцете ми тежат, а в гърдите ми е празно, сякаш всичко е изгребано и съм останал само куха черупка. Нямам сили дори да изпразня куфара си. Бях го приготвил… излишно е вече да ти пиша, но… бях го приготвил, за да дойда при тебе… най-после. Но вече е късно, нали? Знаеш ли, предчувствах това. Предчувствах го от писмата ти, които ставаха по-спокойни и по-чести (може би за извинение). Ти се мъчеше да бъдеш същата, но аз долавях мисълта ти, която понякога отлиташе. Ти никога преди не си била такава. Това не би могла да осъзнаеш, както маниакът не осъзнава своята веселост. Сега си мисля: кой е виновен за всичко? Може би и двамата, може би повече аз – сигурно е така. Но все пак се надявах, че ще устоим още малко на времето и на разстоянието, и на сплетните на хората. Но те бяха по-сговорчиви от нас – и хората, и времето, и разстоянието. И всичко това – в името на твоето добро, а може би и на моето!? Не знам, може би е така… поне за тебе. Бих искал да вярвам, че си щастлива, наистина щастлива, че за тебе съм само блед спомен, който изчезва… И все пак, струва ми се, че не би могла да бъдеш щастлива с друг. Все си мисля, че си решила това, защото не можеш повече да бъдеш сама, защото не си могла да удържиш на увещанията, а и може би… защото си искала малко да ми отмъстиш. Защо не почака още един час? Сега куфарът ми стои готов. Нямам сили да го изпразня. А може би е по-добре да не го изпразвам?…” „5 март 1968 г. Снощи получих едно писмо от тебе, което ме шокира. Написано само един ден след другото и с такова съдържание, че недоумявах какво съм ти „писала” и защо ми казваш всичко това, след като не е имало никакъв повод от моя страна… Като прочетох първата страница, реших да подам един бърз телефонен разговор. След като прочетох останалото, се отказах. За мен всичко беше ясно…” Морякът добави листите към топчето с останалите писма, прихвана ги отново с ластичето и се загледа през кръглото прозорче на пристанищната кула. Морето сивееше недалече, но вече не събуждаше у него трепет, а отвращение – сам не разбра кога се появи това. Морето му бе взело всичко – младостта, любовта, бе му изсмукало живота. Когато дойде време за пенсия, установи, че на брега няма нищо: нито семейство, нито дом, нито пари, нито дори приятели. Жените, с които пилееше парите си през отпуските, сега вероятно бяха старици и едва ли го помнят. А през четирийсетте години плаване в морето бе печелил добре, та можеше да си купи апартамент и от „Кореком”, ако речеше, но той нямаше желание – с брега не го свързваше нищо. Пенсията, която взе, не беше голяма, но му стигаше за прехрана. От пристанищното управление му дадоха тази стаичка в кулата, защото парите нямаше да му стигнат и за квартира. Тук преди него бил живял друг някакъв моряк, но се преселил на два метра под земята. Кулата бе стара, много по-стара от него, зидана с едър дялан камък. В кръглата стаичка, около три метра в диаметър, нямаше нищо, освен маса, стол, желязно легло и мивка. Тоалетната беше отвън, но по стар параходчийски навик той пикаеше в мивката, а навън ходеше само по голяма нужда. Наем за стаичката не му искаха: че това квартира ли беше? Кръгла дупка на самия край на кея, където навремето се е прибирал на завет пазачът. Сега пазач нямаше. Не му искаха пари нито за вода, нито за ток, защото той, освен една мъждива електрическа крушка, нищо друго нямаше. Радиоточката, която мъркаше немощно на стената, не харчеше ток. Морякът, макар да не беше разрешено за външни лица, се хранеше в пристанищния стол, където не беше скъпо, но и той, за да не ги ощетява, си вземаше само по една чорба и парче хляб. Скумрия му се беше втръснало да яде на траулера. В стайчето имаше и малко чугунено кюмбе, според надписа на капака произведено в Перник през 1913 година. Гореше каменни въглища, които предшественикът му бе складирал на купчина в бараката, но и той носеше по някоя и друга бучка, пъхната в джобовете, докато обикаляше денем покрай Въглищния кей. Беше ноември и откъм морето подухваше студен вятър. Свечеряваше се и настана време да припали кюмбето. Взе от купчината половин кофа въглища и тънка чамова летвичка и се огледа за вестник. Тази събота бе забравил да купи. Вземаше го не толкова заради новините – тях той слушаше по радиоточката – колкото за подпалка. Изсипа кофата с въглища в кюмбето, натроши летвичката и пак се огледа за хартия. Погледът му попадна на топчето с писма. Въздъхна, отмести ластичето и извади отново писмото. „…Вече реших, вече почти реших – ще замина утре с корабите. И поне десет години няма да се върна. И може би соленият моряшки живот ще ме накара да те забравя. След десет години ти ще имаш три деца. Ти и мъжът ти ще се мразите до смърт. Ще бъдеш една пълна лелка. Ще мислиш за ежедневието. Ти няма да си ти. Аз ще бъда стар ерген с лице, изсушено от морето, с прошарена коса, който ще върви бавно, печално усмихнат по старите улици на града, ще пуши къса луличка и ще мисли за отминали топли нощи, за пусти улици, за миризма на прах, бензин и цветя, за отекващите гласове на уличните миячи среднощ и съвсем смътно – за онова чувство на приятна празнота след любовна среща… Това ще бъдат най-хубавите му спомени. Той няма да си спомня за дъхавия сумрак на малката стаичка, за вечерния хлад, нахлуващ от ниския прозорец с дъх на цъфнали кестени, за онова чувство, че не си сам, че до теб има друго тяло, което не пази за себе си нищо, знойно и задъхано и после притискащо се до тебе, погледът, търсещ луната в клоните на кестените, за упойващия аромат на тютюневите складове, за онзи единствен славей, който пее в тъмнината, за топлата подута устничка, за вкуса на сълзите по лицето… Ще останат само същите къщи, същите улици, същата луна, а славеят ще е вече остарял и не ще може да пее. После ще изчака последния тролей да го отведе на гарата и повече няма да се върне в този град. И когато най-после отпускът свърши, ще се качи отново на корабите за още десет, а може би за още двайсет години. И ако някога отново се върне тук, не ще помни нито къщите, нито улиците, нито дърветата. Ще остане само едно смътно чувство за нещо хубаво, отдавна отминало, като спомен за хубава играчка от детството, която много е обичал, но е строшил от невнимание… А ти дали ще си спомняш всичко това?”

Милчо Касъров

Тагове:    писма