Затъмнение

— Бела! Чух нежния глас на Едуард зад гърба си. Обърнах се и видях как изкачва с леки стъпки стълбите на верандата, косата му бе разрошена от тичането. Веднага ме придърпа прегръдката си и отново ме целуна, както на паркинга. Целувката му ме изплаши. Имаше твърде много напрежение, твърде голяма острота в начина, по който устните му се притискаха в моите, сякаш се опасяваше, че не ни остава много време. — Мисля, че не осъзнаваш колко по-лесно ще бъде за мен Бела — каза той, а в гласа му все още се долавяше усмивка, — когато не се налага непрекъснато да се напрягам да не те убия. Естествено, има и неща, които ще ми липсват. Като това, например… — той се втренчи в очите ми и погали бузата ми, а аз усетих как кръвта нахлува в лицето ми. Засмя се нежно. — И звукът на сърцето ти — продължи той малко по-сериозен, но все така усмихнат. — Това е най-важният звук в моя свят. На съпруга ми Панчо, за твоето търпение, любов, приятелство, чувство за хумор и готовност да се храниш по ресторанти. И на децата ми Гейб, Сети и Ели, защото ми показахте онази любов, за която хората са готови да умрат. „Огън и лед Светът ще свърши, казват, в огън, а други — в лед. Ако говорим за желание, избирам огън, без терзание. Но ако пак му дойде ред да мре, омраза съм поел такава, че и ледът за тази цел, бих казал, става.“ Робърт Фрост, превод на Владимир Трендафилов