Видях го там.Баща ми...Той свърши ми гурбета.Вече спи.И викнах: -Сбогом,"еврова"чужбино!

Здравей, Балкане! Сини ми скали!Здравей, ти моя, "левова"Родино!Завръщам се.Крещя със глас..-Сбогом Рим, Мадрид, Чикаго.Завръщам се.Горял съм като фас.Здравей, Българийо! И ми е драго!Не бях простил на никой досега.Душата молеше.С душевна воля.И в първа черква влязох на мига.Да паля свещи.Богу да се моля.Видях го сам.До църквата.Да проси.Брадясъл.Стискаше в ръка салам.Защо живот? За бедните какво си?..О Боже! Моят татко просеше ей там...Той беше прашен.Тъжен и унесен.Помнете, просякът човек е горд.И слушаше прекрасна птича песен,псувня му подари един костюмен лорд.О, Боже мили, аз пари му пращах.С такава пенсия и честен ще краде.Мизерна светлина във нощ неясна,той миличкият с просяци яде..Парите си на църквата дарявал.На дечицата.На хората със пот.За мен се молил.С мене остарявал,с мен искал да е цял живот...Целувал е иконите...За здраве.Сълзите горди стискал си в юмрук.А после с просяците изиграни,предъвквал хляб и сухичкият лук.Родино мила! Теб в сърцата носим.Но в теб нечисто е сега.Вертеп.Навън от тебе ние просим..Родителите ни пък просят в теб...Красимир Димитров/Кресто Миров/